Привилегията да живееш в голям град.

To all my non-Bulgarian readers, I’m sorry but you’ll have to sit this one out 😉

Днес както си скролвах (хубава българска дума!) из Фейсбук попаднах на линк към следната статия. Моя позната я беше постнала с коментара “Така е мамка му…”. С въпросната позната не сме много близки, но знам, че е млада, интелигентна, с будно и проактивно съзнание, така че щом тя се съгласява толкова възмутено, трябва да има нещо, което да я е боднало в статията. Решавам да я прочета, но в момента преди да отворя линка мяркам отдолу коментар, според който това са пълни глупости. Интересът ми е провокиран още повече, защото още преди да знам за какво става дума имам две позиции, които да взема предвид.

Зачитам се аз в статията, която по мое скромно мнение не е кой знае какво, но поне не е дразнеща в напъна си да бъде “фийчър”. Авторът има идеята, но я е развил малко едностранно. За това обаче ще добавя по-късно, не то е причината за този мой своеобразен отговор.

Това, което грабна вниманието ми и  ме разприказва беше становището, че “привилегията да живееш в голям град, струва манталитет и усилия”. Определно разбирам какво Симо иска да каже с това и в него има истина, но тя не е цялата истина. Защото всеки ден стотици (да не кажа хиляди) хора оправдават това твърдение, понякога съвсем целенасочено. Като дребните бабаити, които си мислят, че са твърде големи и важни, за да се мръднат до кошчето и да си изхвърлят там боклука, вместо на тревата. Не просто дребни, а жалки са тия душици, защото не разбират, че усилието да направиш нещо добро, колкото и минимално да е то, те прави много по-голям човек, отколкото всеки акт на дребно хулиганство. Но и в това не е въпросът.

Въпросът е в “привилегията” да живееш в “големия град”. Според мен, на живеенето в голям град не трябва да се гледа като “привилегия”, а като Отговорност. Всъщност във всеки град, малък или голям, трябва да бъдеш отговорен за него, защото независимо от неговия размер или твоята (или тази на родителите ти) адресна регистрация, сега живееш ТУК, където и да е това тук и си отговорен за него. Ако го наричаш твоят град, то трябва да го третираш като такъв, така като би се отнасял с твоя дом.

Проблемът тук идва от това, че този мащабен дом не е само твой, а на още над един милион човека, много от които също като теб твърдят, че това е техният град. Но много от тях не уважават нито собствения си, нито общия ни дом. Приеми ги като по-малките братя, които вечно разхвърлят и цапат из къщи. Те винаги ще цапат и ще разхвърлят, но понякога ще си понасят и последствията за това. Вкъщи това може да е наказанието да не излизат или да не гледат телевизия; в града – тъй като, за съжаление, не можем да разчитаме на общината-майка да ги санкционира – това може да е твоето негодувание, твоят отказ да “играеш” с тях. Може да те изненада колко силен ефект може да има гузната съвест, когато е провокирана от собственото обкръжение, а не от някоя институция, била тя домашна или обществена.

И да се върна на “привилегията”. От позицията си на софиянец, столичанин, гражданин или както искаш го наречи, за мен живеенето в София е просто факт. Не съм “кореняк” и нямам никакви мераци да защитавам някакъв софийски шовинизъм, но съм родена в София и съм се оформила като личност по нейните улици и паркове. В моя малък свят, това е достатъчно за принадлежност. Преди да ми се случи да мисля в глобален мащаб относно замърсяване, рециклиране, пестене на вода и т.н., като ученичка в пети-шести клас, взех решението сама за себе си да не си изхвърлям боклуците по улиците и градинките. То беше провокирано от изказването на съученик по адрес на поляната зад кварталното училище, която беше покрита равномерно с найлонови пликчета, шишета, опаковки от вафли и какви ли не други боклуци, след като му казах да не хвърля и собствения си боклук при тях: “Е, то гле’й к’во е, дали и аз ще си хвърля тук опаковката или не, е все тая.” Тогава се замислих, че полянката е на това дередже точно заради този начин на мислене и какво би станало, ако всеки мислеше по точно противоположния начин. Аз това и направих.

Казах си, че ако аз не си изхвърля боклука там, аз ще се почувствам по-добре. Ако половината от хората, които са замърсили това място бяха взели същото решение, поляната щеше да е наполовина по-чиста (или по-малко мръсна, в зависимост от това как гледаш на чашата). Без да организираме хайки за почистване веднъж годишно, без да създаваме лозунги за по-чиста София, без да кроим планове за по-светло бъдеще, ако всеки сам за себе си без повод вземе решението да не бъде “селянин” – което отдавна няма нищо общо с населеното място, от където идваш – да не бъде дребен и злоблив, то манталитетът лека-полека сам ще се промени към нещо по-добро, което няма да е обидно. Защото споменаването на манталитет в България никога не е в позитивен контекст.

Колкото до становището на Симеон Колев, че въпросните “селяни” са тъждествено равни с хората от крайните квартали, мога да кажа, че е в жестока грешка. Нямам за цел да оплювам нито статията, нито автора, нито да създавам излишна полемика. Просто ми се иска да се обърне внимание на факта, че голяма част от омразата, за която той говори, идва точно от това грешно разбиране, че софиянци са или си мислят, че са “най” и, още повече, че “софиянец”, значи да си роден и да живееш на пъпа на София (което и място да се води за такъв тия дни).

Първо, ако някой се поинтересува от тези “крайни квартали”, ще види как проблемните хора там далеч не са дошли от някое “малко място”, което носят или не в себе си, а са родени и са израстнали в тези квартали. Родителите им вероятно също. Да, има хора от крайните квартали, които не бих считала за софиянци, но не защото са дошли от другаде, а защото никога не са се интересували от София като град, който е съставен от много малки единици, всички от които влияят на цялостния му облик, а са гледали единствено в съседските прозорци и в собствените си телевизори. Много от тези хора никога не са напускали квартала си, защото нямат стремежа да бъда част от “големия град”. Но това не значи, че те са същината на крайните квартали.

Аз съм от краен квартал. Харесвам тишината на крайния квартал, където лятото, когато спя на отворен прозорец, се събуждам с птичата песен, идваща от гората наблизо, а не с гърмежа на ауспуси и крещенето на клаксони. И всеки път когато си хвашам автобуса, за да отида до центъра и да бъда част от големия град, виждам гореспоменатите квартални селяни, които плюят по улицата и се надлъгват над пластмасови чашки Нова Бразилия в кварталното капанче. Гледам ги и се радвам, че съм част от големия град, а не от техния малък град в града. Малък град, в който безхаберни “столичани” и бабаити псуват и плюят по “провинциалистите”, които работят в големия град. Което ме довежда до:

Второ, който познава хора, които са дошли в София от другаде, много добре знае, че болшинството идват, за да учат и да работят. И са амбицирани, организирани и работливи. Може би не всички, но много от тях. Дали ги мотивира това, че трябва да се закрепят в София, за да не се върнат обратно, от където са дошли или не, няма значение. Фактът е, че работят и аз познавам достат такива, “провинциалисти”, които работят много повече за доброто на София и се държат много по-добре, отколкото “софиянци”.

Bottom line, на този предълъг монолог е, че София действително е пълна със селяни, с хулигани, с престъпници, но това не е пряко свързано с това къде са родени. Аз не дискриминирам по произход (нито на национално, нито на световно ниво), защото съм срещала достатъчно “изключения” от т.нар. правило, за да знам, че тези правила не са нищо повече от предразсъдъци. Генерализациите вече никому не служат, защото няма как да бъдат истинни. Затова казвам, не съди и не заклеймявай човек според това от къде идва или с какъв диалект говори, а какво прави и какво казва. И ако не можеш да бъдеш обективен, то ползвай себе си за мярка преди да осъдиш, защото съм сигурна, че и ти не си винаги примерен гражданин.

Advertisements

About Yoanna Novakova

Yoanna is a reader, writer, traveller, concert goer, hiker, drinker, thinker and, of late... a blogger. She's currently doing a lot of travel writing (obviously), but fiction, fantasy and life-writing all have a representative in her portfolio. A reader of varied tastes, she's even been called "strange" for enjoying Stephen King and Terry Pratchett alike. In her pre-teen years, she used to be the kid who'd re-read her favourite books over and over again. Now she knows life is just too short for that. Always reading more than one book at a time, always writing more than one project at a time, she is yet to find her perfect pace. But she's working on it!
This entry was posted in Revelations and tagged , . Bookmark the permalink.

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s